Сашо изпрати вуйчо си с колата до летището, сам му пренесе багажа. Но в последния момент, когато влизаше чакалнята на външните линии, академикът, кой знае как, забрави да се обърне и да се сбогува. Младежът тъй си и остана с отворена уста, после се усмихна и се запъти към изхода. Може би трябваше да почака малко, ако имаше някаква представа от страческа памет, вуйчо му се досети какво е направил едва когато мина паспортния контрол. Той се върна малко назад и надникна към хола – никой. Стана му изведнъж много тягостно, отнесе това чувство чак в самолета.
Най-сетне двигателите забучаха, самолетът се втурна като бесен по пистата и скоро се отлепи от нея. Като че ли сега не бе пътувал в такъв мощен самолет, той сякаш го усещаше как гълта хищно пространството и все тъй си остава ненаситен и гладен. Тягостното му чувство неусетно се разсея. В края на краищата племенникът си е племенник, длъжен е да разбира вуйчо си и да му прощава. Мина стюардесата и вежливо му поднесе табличка с бонбони. Той дори не усети как клъвна един – като децата. Да, каквото и да прави човек, тия възрасти започват смешно да се допират. Тая мисъл отново го натъжи, той изплю бонбончето и скришом го пъхна в пепелника.
Когато се качваше в самолета, небето над тях бе ниско и облачно, от него сякаш неохотно се ронеше едър сив дъжд. А сега в металната кутия обилно грееше слънце, облаците бяха останали далече под тях като безкрайна бяла пустиня от тебеширени дюни. И небето бе друго – много по-рехаво и прозирно, с усещане за великата пустота над синевата. След малко им сложиха да обядват ордьовър и студено пиле, което той не хареса, но все пак акуратно го изяде. В замяна на това пък чаят беше много добър. Тъкмо вдигнаха противните бакелитови торбички, и самолетът започна да слиза. Едно време по-бавно се стигаше дори до Княжево – помисли си той. Едно време, преди още да се появят малките жълти трамвайчета, които дрънчаха и подскачаха по железните ресли. Като насън му се мяркаха сламени капели, жакети от светъл пепит, баща му в своето черно палто, винаги едно и също през зимата и през лятото. Файтонът ги бе взел рано сутринта и никой не знаеше кога ще стигне. Конете, украсени със синци и червени пискюли, уморено пъхтяха, чаткаха копита, мирис на конски пот ги заливаше през кожените капри. Понякога се разминаваха с някой друг файтон, камшиците приветствено изплющяваха, планината бавна наедряваше пред очите им. Срещу него седеше момиченце със синя рокличка и бели чорапки, просто седеше и го гледаше, а той се топеше от любов. Каква любов, какви глупости? Но имаше ли смисъл да ги крие точно от себе си? Така беше, макар че тя не сваляше поглед от моряшката му шапчица с дълга панделка и надпис „Дръзки”. Но дръзки бяха само мечтите му, всичко друго беше само конска пот и плясък на камшици ... но да не мисли за това, какъв е тоя старчески навик да се втурва непрекъснато в далечното минало, сякаш вътре в него се бе разрушила някаква яка стена и сега спомените се разхождаха безпрепятсвено като в изоставена къща.
Скоро самолетът, тикан от своите нежелани сопла, се вряза рязко в гъстата маса от облаците, през неговия метален корпус мина внезапна остра тръпка и след това академикът изведнъж видя мократа земя и черните лъскави артерии на шосетата. Пристигнаха. Той с облекчение усети пускането на колесника, след малко самолетът се плъзна по пистата, шумът угасна.
И тук пръскаше лек дъждец от небе с разкъсани облаци, но той дори не си наложи шапката – така приятно бе водните пръски да погалват лицето му. Влязоха в чакалнята, пътниците нетърпеливо се натрупаха по гишетата за паспортен контрол. И точно в тоя момент той съзря две красиви пламенни очи, които упорито го гледаха. Имаше мъничко любопитство в тях, повечко почтителност и бяха толкова жарки и живи, че едва ли не го стреснаха. Младата жена също тръгна към него със също така жива походка ... Като го приближи съвсем, тя се усмихна.
