Където погледнеш: назад, напред, долу, горе — все бук, зелен, разкошен и могъществен. След малко обаче и той е принуден да поотстъпи и даде мегдан на друг един завоевател: елата. Тя постепенно се озовава по горните части на урвата, най-напред рядко, боязливо, като чужденка. Но тоя неканен гост бързо-бързо се намножава, разтиква буковете, измества ги, пропъжда ги надолу. Царството на елите ежеминутно расте, разлива се, завладява цялата горна половина на урвата, като остава долната на бука, за да го изтласка съвсем в полите Ј по-нататък. Те вече предават на цялата картина мрачнозеления, почти строгия свой цвят. Окото не може да се наглeда на тая жива, гигантска стена, образувана от милиони прави, източени, пирамидовидни ели, напластени гъсто с чудесна правилност, стройност и изящество; никъде те не са се сбутали грубо или забъркали една в друга; сякаш че някой вещ градинар ги е садил на равни разстояния една от друга, с геометрическа точност, кастрил, чистил, подстригвал. Често виждаш — през зеления гъстак на тия урви нещо се белее тънко, дълго, вертикално. Какво е това? Пенести планински поточета и кристални ручейчета, които се спущат във вид на многобройни водопадчета, едно въз друго наслагани, за да се втекат в реката Рила. Знаеш, че във всяка рунтава гънка на урвата ще ти блесне пред очите подобна сребриста нишка и пак ще се затули в зеленината. Реката хвърля своите сребърни звънливи ноти от някаква непонятна мелодия, в която сякаш взима участие душата на цялата планина. Драго ти е да упояваш слуха си с тоя непонятен стихиен шум и да потапяш сегиз-тогиз взора си в ту белоснежните, ту зелени, ту тъмни вирове на игривата Рилска река. Пътят пълзи и лъкатуши вече все по десния бряг неин; той ту върви наравно с нея, като че нещо имат да си говорят, ту се отбива и се възкачва доста високо по урвата. Често реката се вижда като в пропаст, по краищата на която колелетата на файтона имат вид на всяка минута да се отпънат и завъртят в пустото пространство. Защото пътят е доста тесен, ако и шосе уж, и едвам се побират на него четирите коня, що ни возят. На много места той е подзидан откъм пропастта, за да не се рони, а от другата страна са изсечени скалите, за да се разширочи; на места против дълбочината го обезпечава слаба преграда от по две-три дървета, прострени надлъж и заковани о рядко забитите колове.

Тоя път е правен от манастира. И на това да благодарим: някога той е пълзял още по-високо — следите му, далеко над главите ни, и сега се познават по линията на разредените буки — и е в такова състояние, в каквото е било угодно на бурите, на пороите, както и на капризите на стръмнината да го докарат. При всичко това тоя път заслужаваше отдавна да бъде превърнат в истинско шосе; по хиляди поклонници минуват всяка година оттука и преживяват същите страхувания и рискове. Ако това станеше, то пътуването, освободено от тях, щеше да бъде и най-възхитителната разходка, която може да си представи човек.

Времето днес беше прекрасно; слънцето безпрепятствено заливаше с лъчите си тоя зелен планински мир и хвърляше яркозелени отсенения в тъмносмарагдовия фон на гората. Според завоите на пътя ни сегиз-тогиз ни се откриваше зелената гола капа на някой връх, изпъкнал из гъстите гори, далеко в благата синина на небето. Но най-после, къде четири час€ подиробед, горните части на урвите се застлаха с прозрачна мъглица, сиви къделести облаци бързешката запъплиха из гънките на урвите, съвсем затулиха кръгозора и небето и заваля дъждец... Минувахме сега из най-чудни места и аз само подир дълги колебания оставих возача да вдигне покрива на файтона, което ни лиши от всякакъв вид. Дъждецът трая около четвърт час, без да се усили, и най-после се превърна на едва усещано ръсене, което само прохлаждаше въздуха, без да те мокри. Снехме покрива. Мъглите бързо се теглеха нагоре и слънцето пак светна радостно въз зелената премяна на горите.

Пейзажът, колкото се завирахме навътре в недрата на планината, добиваше вид по-възхитително див; ние се носехме между двете зелени урви, покрити от долу до горе с девствени гори, сред неспирната гръмлива песен на Рилската река. Намирахме се тъкмо в подножието на Царев връх, но виждахме го само до рамената му, които се завършваха космати в небето. Аз с благоговейно възхищение впивах поглед в зелената му рунеста мантия, а мисълта ми вече бягаше в древната оная епоха, с която легендата свързва тоя връх...