Слънцето е доста високо, припича и гъските се връщат от полето. Те идват в строй, една зад друга — начело гъсокът, зад него патетата, вече пораснали, но много грозни, защото са големи, а са без опашки и без крила. На края е майката. Изведнъж, като закряскват, като че викат ура, те се затичват, разгонват ярките и превземат с пристъп коритото.

Съвсем неочаквано двата петли, белогривестият и белият, се срещат на двора, на открито, застават един срещу друг. Ерофим престава да дяла и ги гледа. Петлите се наближават и бързо-бързо кълват, уж намират нещо по земята, а то е да прикрият вълнението си, да покажат, че не се боят. Изведнъж те подскачат във въздуха и се удрят с краката си — чува се звук, като че се дере басма, и във въздуха остават две-три пера. Сега още по-бързо започват да кълват, обръщат се ту с едната си, ту с другата си страна един към друг, дебнат се. Очите им са замътени, като на пияни. И пак се удрят, вече не веднъж, а няколко пъти подред. Вече проличава силата на белогривестия. След всеки удар все бели пера хвърчат, по гребена на белия протича кръв. Но и той не се дава, дори напада пръв.

Кучето, което беше избягало от квачката, като беше се промушило през бодливата тел, се връща и без да обръща внимание на петлите, отива право към тях. На няколко крачки от тях то обръща глава и изтраква със зъби, за да прогони някоя муха, но не успява, и като го защипва повече, ударва на бяг, за да се скрие някъде на сянка, и минава между петлите. Белият отива настрана. Той си дава вид, че се е отстранил заради кучето, но всъщност намира повод да избяга. Белогривестият остава на мястото, изпъчва се и изкукуригва. Изкукуригва и белият. Борбата е отложена пак за други път.

Все пак това сблъскване произвежда немалко вълнение сред двора. Около единия и другия петел се събират по купчина кокошки — плахи, учудени. На двора, с две-три пуйки, се показва пуякът. Той чувствува, че е станало нещо, но не разбира какво е. При все това той не може да търпи, щото вниманието да е насочено към другиго, смята се засегнат в своята си чест и захваща да се надува. Надуе се, надуе, спусне крила по земята и пукне. След туй на най-малкия звук, отгдето и да иде, отговаря: "Гул-гул-гул!" И пак се надува.

Ерофим гледа пуяка, но не изпуща от очи и друго: по стълбите с тихи кадифяни стъпки слиза котката. Тя е дива, с черни напречни резки като на тигрица. Поспира се, удря се с опашката си, тръпки минават по тялото Ј. Няколко врабчета се боричкат и цвърчат в бурена. Котката се присламчва, дебне, намества краката си, за да е готова да се хвърли отведнъж. Но врабците я усещат: "Чърт, чърт! — викат. — Пазете се, котка!"

На чардака излиза Галунка. В същия миг кукумявката се обажда от покрива на дама. Най-напред изпищява грозно, пронизително, като че я душат, после занарежда: "Куку-мяв! Куку-мяв!"

— Проклетницата — казва Галунка. — Няма за нея друго място.

Кукумявката не е много далеч, сива като суха трева, с котешка глава и котешки очи. Ерофим също оглежда нататък.

— Кукумявката, бухала, гарвана са дяволски гадини — казва той. — Другите живини са направени от Господа, а тях дяволът ги е направил. Затуй са толкоз грозни. Той, дяволът, е направил и вълка. Добрите гадини, като вола, коня, кучето ги е направил Господ, а лошите ги е направил все дяволът. Той направил вълка, ама с цел: като оживее, да скочи и да разкъса Господа. Добре, ама Господ усеща тоя план и казва на вълка: "Дръж!" Че като погва вълкът дявола, тук-там, насмалко да го разкъса, ако не се бил качил на едно дърво. Но пак сварил да го ухапе и да откъсне едно късче от петата му. Затуй куца...

Ерофим продължава да си дялка. Но скоро нещо пак привлича вниманието му: котката, както се крие из бурена, дебне. И сива е, с черни черти, а сред зеления бурен изглежда и тя зеленикава, със златисти очи. Тя не помръдва, но всеки миг може да се хвърли. Врабците пак я усещат. Но и котката се преструва, че спи, и позатваря очи.