Майсторът бил млад момък с руса коса, с хубави очи. Нямал родина и никой не знаел откъде е дошъл в Плиска. Цял ден удрял длетото с един тежък чук.
Надвечер в колесница откъм Плиска се задавала царската дъщеря – дъщерята на хан Омуртаг. Тя спирала конете и дълго гледала широкия гръб на майстора и неговите здрави ръце, които дялали камъка. Когато усещал, че дъщерята на хана е зад гърба му, момъкът изтръпвал. С разтуптяно сърце той удрял, а чукът пеел в ръцете му.
Веднъж дъщерята на хана му се явила на сън. Тя го попитала:
Чух глас. Някой ме викаше. Ти ли беше? Защо ме повика?
Защото ти грееш над мен като юлска звезда, защото гласът ти е глас на чучулига.
Ще кажа на хана.
Кажи му.
Девойката го гледала като омагьосана.
Ти си пратеник на боговете. Ти можеш да вдъхваш душа на мъртвия камък. Ще ме отведеш ли със себе си?
Майсторът я прегърнал. Такава жена той не бил срещал никога през живота си.
Последният ден. Майсторът хвърлил чука и длетото и бавно слязъл от скалата. Задала се колесницата. От лявата страна на хан Омуртаг стояла дъщеря му и ханът я бил прегърнал с тежката си ръка.
Ти ли си майсторът? – попитал ханът.
Аз съм.
Тогава майсторът го погледнал смело в очите и казал:
В дясната ръка държиш меч, а с лявата прегръщаш едно момиче, по-скъпо от всички земни съкровища. Дари ме с лявата ръка!
Сам се върнал хан Омуртаг в Плиска, сам влязъл в двореца и не знаел къде да се дене от мъка. Вечерта старите боляри го попитали къде е дъщеря му. Ханът станал, потърсил с очи бързоходеца и му заповядал:
Иди да върнеш дъщеря ми! Донеси ми главата на майстора!
В полунощ дъщерята на хана наливала вино и черпела старите боляри. Сърцето й било угаснало от тежка мъка. Сърцето й било мъртва птица.
А на утрото едно момиче в бяла премяна се качвало по стъпалата, които се виели между скалите към пропастта.
Излязла девойката горе, обърнала се към слънцето, прошепнала нещо и се хвърлила ...
