Откъс от „Гробът на Васил Левски“

Апостолът на свободата Васил Левски е обесен на 18.II.1873 г. (нов стил) в София, на мястото, където се издига сега неговият паметник. Обесването е станало публично, погребването му също – но въпреки това нито гробът, нито костите му са могли да бъдат открити, когато е било решено да бъдат положени в основите на строящия се паметник. От тогава възникват и спорове за неговия гроб.

Някои автори, сред тях е и биографът на Левски – покойният Иван Унджев, изразиха открито съмнение, че гробът може да бъде намерен. Беше изработена дори нещо като филосифия на примирението, според която Левски си можел и без гроб, след като неговият образ бил в сърцето на всеки българин.

Времето е заличило всички следи и много е съмнително дали гробът му ще бъде въобще открит някога. За безсмъртния дух на великия Апостол, обаче, това обстоятелство няма значение, пише Иван Унджиев.

През живота си Левски никога не е искал нищо за себе си. Единственото, което пожелава в навечерието на своята гибел е „гроб в България“, та всеки да го знае. Важно е за българите дали тленните останки на Апостола са били оставени да изгният в гробищата за престъпници в София, или са се намерили сърцати българи да го отвлекат оттам и да го препогребат на почетно място.

Истината трябва да бъде търсена и намерена с всички сили и всички средства.

Рядко в историята на България, заслугите на някого са били така единодушно и бързо признавани, както е с Апостола на свободата. Знаменателно е, че първото публично възпоменание за него е организирано на празника на Кирил и Методий от съратниците му, заточени в Диарбекир, още през 1875 г. През съшата година Левски е вписан в Ботевия календар като български светец, а през 1878 г. е била подета инициативата за издигане на паметник.

В библиографията, написана от Захари Стоянов, Апостолът е провъзгласен за герой, а костите му са обявени за свещени.

(„Гробът на Васил Левски“ - Николай Хайтов)