Повече европа значи по-малко брюксел

Финансовата криза разтресе не само икономиката, но и самата политическа конструкция на Европейския съюз. Пропука се фанфарно прогласената идея за Европейски съединени щати, за единен политически субект с наднационално правителство, дипломация и администрация. Сред грохота на кризата с немска маршова стъпка и под звуците на френски шансон се заговори за „Европа на две скорости”, за засилена интеграция на държавите от еврозоната. Бон и Париж се споразумяха за нов договор за ЕС, с който да сложат фискални юзди на проблемните държави.

Великобритания традиционно вдигна жълт картон на аспирациите за съсредоточаване на повече власт в Брюксел. А френско-германското споразумение засега се сведе най-общо до автоматични санкции при нарушаване на правилото за 3-процентен бюджетен дефицит, създаване на национален спасителен фонд още догодина, а не чак през 2013 г. и ежемесечни срещи на върха на държавите от еврозоната. Приемането на тези мерки най-вероятно ще има положителни последствия за финансовата стабилност. Но в политически план кризата днес нанесе удар по големия европейски проект. Ако планираните промени задълбочат вътрешното разпределение на ЕС, идеята за единна Европа ще се трансформира в две Европи и един слаб съюз.

За да не се случи това, наред с натиска за реформи на националните правителства, кризата трябва да отпуши и воля за реформи, повече прозрачност и отчетност на самите европейски институции. Европа се нуждае от дебюрокрация. Колана трябва да затегнат първо еврочиновниците. Защото от Брюксел над цяла Европа тегне гигантска наднационална бюрокрация, издържана от европейските данъкоплатци.

Независими граждански структури изчисляват, че брюкселското чиновничество възлиза на повече от 120 000 души. На европейската хранилка са експерти и консултанти от всякакъв калибър, зачислени из прословутата „комитетология” на ЕС – неизброими работни групи, комитети, подкомитети и техни обслужващи звена. Армията от бели якички начело с европейските комисари тъне в охолство и привилегии на гърба на европейските граждани.

Кризата трябва да стане повод да се сложи край на харченето на купища пари за удовлетворяване на национални капризи и исторически атавизми. Като например бутафорното месечно преселение на Европейския парламент от Брюксел в Страсбург, което струва на европейските граждани по 230 милиона евро годишно. Франция отдавна пречи да се прекрати това разхищение въпреки неудобствата и липсата на подходящи комуникации с малкото елзаско градче. Историческата символика на френско-германското помирение, която носи Страсбург, е достатъчно зачетена с установяването там на най-старата общоевропейска организация – Съвета на Европа.

Европейският парламент трябва да има единно седалище, а не да бъде заложник на френските амбиции. Добре е Франция, която днес размахва пръст на финансово недисциплинираните държави, да направи съответните предложения.

Сериозна бюджетна тесла трябва да удари и комисиите на отделните държави, щедрите еврофондове за рекламни кампании, лъскави издания и помпозни прояви. Еретично е, но все някога трябва да се прекрати вавилонската какафония с преводи на 27 езика, за които ЕС харчи около 1 милиард евро годишно. В крайна сметка няма по-международен език от английския.

Бъдещето на ЕС зависи от способността на Съюза да се децентрализира и демократизира. Въобще, повече Европа означава по-малко Брюксел.

(Борислав Цеков, "Стандарт”)