Странникът бе художник, дошъл в Търново отдалече, “от странство”, както казвахме тогава.
Започна да рисува нашата улица. Повече я съзерцаваше, отколкото нахвърляше върху платното с различни четки и четчици. Да му се чудиш и маеш, какво толкова намираше в нея? Аз вперих очи натам, накъдето все се взираше този шантав пришълец. И за първи път съглеждах къщите с чардаци под сенчести лозници, прозорците със саксии кичест шибой, зеленясалите от мъх и влага дувари, кацата с ръждиви обръчи, пълна с дъждовна вода, под капчука, стръмната уличка с настилка от заоблени, хлъзгави камъни, керемидените покриви с килнати комини и на най-високия комин щъркел на един крак. А над него бяло рехаво облаче като духнато глухарче. Така вдигнах поглед към всичко онова, което ме заобикаляше и за което дотогава съм била сляпа. Но шокът дойде от същия този мой роден пейзаж, когато той заизниква полека-лека на платното, преобразен до неузнаваемост. Наоколо крееха мътни, излинели тонове, а под четката бликаха пъстроцветия. Аз стърчах отстрани и надзървах изпод рамото на рисувача, зяпнала от смайване.
Лозницата не бе прашнозелена, както я виждах с очите си, а синкава с най-различни оттенъци, пръскана със син камък, сякаш луничава. И там навътре из пазвата на най-тъмносиньото надничаха чепки грозде с кехлибарени зърна и от всяко зърно намигаше слънцето. В саксиите по первазите не бяха просто китки шибой, а пламъци, плъпнали нагоре, лизнали с огнени езици кръстачките на прозорците, лумнали в стъклата и обхванали в пожар червените керемиди на покрива, та чак до яркоаления клюн на щъркела. От един тавански прозорец рошавото светило си играеше, пращайки право в зениците ми слънчево зайче. Мъхясалите дувари придобиваха брадати профили и прорези от бръчки като на самия майстор, сякаш той оставяше по тях своя силует. Но най-удивително бе превращението на вехтата каца: дъждовната вода, застояла отдавна, мазна на повърхнината от рой удавени мушици, блещукаше седмоцветно, свалила небесната дъга след извалелия се дъжд. А пък паважът, по който бях тичала и падала безброй пъти с изранено коляно, излъскан от босите ходила на върволица хора, бе набъбнал, като че издялан от детски ожулени колене. Небето бе като прострян чаршаф, изпран със синка, а чаршафът висеше на простира над улицата като избеляло небе. Боите се преливаха едни в други, нещата се преобръщаха и взаимопроникваха. А стомната в долния ъгъл на картината бе събрала в своите шарки всички бои: пламъка на шибоя, синилото на лозовата листвина, кехлибара на гроздовете, жълтъка на слънцето, глухарчения пух на облачето, цялата дъга на кацата и мокрозелената студенина на самата стомна.
Часове ли, дни ли наред, без да се усетя, от закътаната си наблюдателница иззад гърба на художника проглеждах за очевидното, а може би и за отвъдочевидното в моя собствен свят. Като се здрачи, той прибра в сандъчето четки и бои, сгъна триножника, върху който вместо свещник бе запалена иконописно още незасъхналата и недовършена картина. Нашата улица, невзрачна до този ден, ми се стори, че се кипри, придобила особена значимост. Баща ми покани непознатия у нас под лозницата на хладовина и на почерпка. Гостът внесе картината като дарохранителница и я положи върху коша за пране, облегната на стената. Този олющен кош в ъгъла се превърна в олтар. Майсторът гаврътваше една след друга малките чашки напръстници и бърбореше неспирно на своята чуждозвучна реч, възхитен от всичко наоколо, обгръщайки с ръкомахане земя, въздух и небе.
После баща ми дълго повтаряше озадачен:
Рядка птица! Дошъл от Златна Прага чак тук да рисува нашето Търново! И казва, че не бил виждал такъв живописен град.
Къде е Златна Прага? попитах заинтригувана.
На запад, в Европа! посочи баща ми нейде отвъд Балкана.
А защо той не носи нищо златно?
Ръцете му са златни! усмихна се баща ми.
Този мърляв странник не само ми отвори очите за околната пъстрина, но и ме направи съпричастна в рисуването, в тайника на изкуството да нося вода за напояване на жадните му четки, те да размиват боите, да се потапят в смокиновите сенки и в самия залез, разръчквайки огнището му. Той ме допусна за свидетел при сътворението на един друг свят.
Из книгата на Блага Димитрова “Разногласици” (С., 1996)
Centrum interaktivních a multimediálních studijních opor pro inovaci výuky a efektivní učení | CZ.1.07/2.2.00/28.0041